Втората

Сравнявам:
Винаги се сравнява с първото. Неизбежно е. “Първото беше”, “Помниш ли първият път...?”, “Първата беше по...” . Все за тоя първи път става въпрос. И отговор. А като са само два пъти е сложно. Защото първото си беше единствено. Не трябваше да има и други пъти. Втория беше различен. И същия. Заради хората ли, заради музиката, заради същата бира, заради града… но ми хареса. И на нея й хареса, и на него също. Не беше като първото, но си имаше чара.

Разказвам:
Не исках да заминавам! Ами не ми се ходеше. Едно, че хората, които исках да са там се уплашиха от ураганния вятър, преобърнатия автобус и смъртта, и не дойдоха с мен. Освен това какво, какво по дяволите щях да правя там?! Но бях - заради най - добра приятелка.
И защото не исках да се разочаровам. И спечелих.
Е, валя си сняг и си духаше вятър. Преди си мислех, че ще умра. От обърнат автобус или от скука, но някаква китара ме накара да се усмихна. И тази усмивка ми беше достатъчна за да повярвам. Оптимистичните гласове в главата ми повтаряха колко ще ми е хубаво.

Невъзможно дългият път! Сякаш никога нямаше да се стигне. Добре, че имаше храна. Две огромни торби пълни с вредности и единствената надежда за оцеляване. А то, стигане, гледаш розов хотел! И не само това, ами и на петия етаж. Е, миналият път беше на втория, а стълбите към него десет! Някакъв асансьор с подменени копчета, които не прикриваха античността му. Ами, толкова му трябваше – той за шест човека, те седем и айдее, заседна! И после не работеше. Нищо, това беше едва началото.
Исках да вървя, да правя нещо, да не стоя в стаята със смешните тапети. Да съм навън. В коридора беше пълно с огледала. Навсякъде!!! Все едно бяха там, за да ми напомнят колко съм нещастна. (защото бяхме четирима, нещастно число). Знаех как ще свърши това мое нещастно пребиваване в тоя така нещастен и запуснат хотел, с тея така нещастно оптимистични хора.
А съседите, в едната стая луди чалгомани, в другата… ами такива дето се разхождат по гащи из коридорите. Как ми липсваше първият път!

След час някакво супер странното езеро. Седиш си, гледаш го и се чудиш как може да е зима! То, толкова кристално чисто. И спокойно. Щрак! Светкавица, щрак! Снимки. Групови снимки. Общи снимки. Снимки по трима, по двама, по много. По един, хванат в крачка.
Отидохме си. Оставихме езерото да си самотничи. Какво пък, и аз можех!
”Ооо, да полудеем тази нощ!”
Минахме покрай някаква улица. О, колко позната беше… чакай! Беше същата, същата от миналата година, същата от… първият път. И изведнъж вече не беше безименна – “Съединение”. И градинката, и спомените…


Като излязох от банята, хрупането на чипс беше заразително. Как да не ти се прииска да се натъпчеш и ти с вредна храна!
Чукане. (искаше ми се да кажа, че това чукане чаках)
Отключване, пуфтене… засмиване. Те просто ми правеха “серенада”. Трима, и тримата не ги познавах, и тримата бяха върховно весели… и това беше същата китара. Китарата дето ме усмихваше! Същата китара, най – хубавото нещо на проклетата екскурзия.

“Направи за мене нещо откачено, нещо диво, нетипично…”

Реших да ида на гости. През три стаи. Знаех, че отивам там заради китарата… или заради нещо друго… НЕ, не – заради китарата!
Е как може да я държи на обратно!
Чух го за първи път как свири. Не се и съмнявах, че е хубаво.
Наближаваше късното. Времето за тръгване. За някъде.

След половинчасово търсене на безопасна игла всичко беше окей. Потеглихме. Кой в еуфория, кой в пред-депресионно настроение.
”Води ме някъде тръгваме, все едно къде…”

“Е, това ли беше?”
Дискотека, сепарета, тукашенци. Много мили, защото ни отстъпиха масата си. Или просто решиха, че е прекалено не безопасно да останат.

“Два малки бейлиса и една минерална вода!”
И ни стана забавно.

Масата бе претъпкана от бири, ликьори, празни чаши. Двата пепелника не оставяха място за много лакти. Естествено, че имаше чалга. Не ни пречеше. Напротив.
”Поне за малко да сме различни…”

Преди да се усетя бях до господина… по химия… танцувахме. Кючек ли беше , какво беше, не помня. Но определено беше забавно. Дори повече от това. После на масата нямаше никой. А около мен всички бях познати. Танцувахме, смеехме се, не вярвахме. АЗ, не вярвах как можеше преди да съм така неприветлива.
Колко много нови хора! И същите, дето ги виждаш всеки ден.
Залози за цигари, алкохол и да станеш на следващия кючек. И пак снимки – компрометиращи, лични, неприлични.
Нямаше как, на тази песен щеше да се танцува! И на следващата, и после пак… не ми пукаше, че е чалга. И нещо се върна, като дежа ву.
Металист или не,пънкар или хипи-това вече нямаше значение-въртяха се бесни кючеци,по столовете,по масите,на бара и под него.Без задръжки и ограничения!
Дори не се запознавахме. Само си танцувахме заедно, смеехме се и ни беше весело. Нищо, че моят втори път изглеждаше провален, нищо, че преди исках да ме отвее някъде вятъра.
И пак със същите, с непознатите се деляха водите, бирите, цигарите. Всичко толкова вредно и толкова хубаво.

.обърнах се.потърсих очите.това ли беше.това ли беше.той.?.смеехме се заедно.обърнах се и потърсих очите.неговите.намерих ги.до мен.на дансинга.танцувахме.безкрайно близо един друг.а не се познавахме.не официално.не нарочно.исках да му кажа нещо.каквото и да е.погледнах го.и той мен.усмивка.неловко.обърнах се.нелогични бяхме.
”Не искам вече да сме прилични…”

Всички ни разбраха. Ди джеят, хората по улицата, шофьорите.
“Малкото пони, вятъра гони… ”

Чуваше се тарамбука. На долната тераса. Приличаше ми на изтъркан спомен. “Всички в една стая”. Мотото на всичките в едната стая. И в съседната. След време на нищо правене започна да се опразва.
На пода, мокетен, полят с бира, вино и какво ли още не - там пък ще седя! Позната мелодия, после непозната, след нея съвсем различна. Нежна, лека музика. И аз исках така. Скоро, може би, можеше и да се науча.
Хипнотизираща, не можех да откъсна очи от нея. И него. Искаше ми се да заспя, там на пода, или на леглото до него, все едно. Спеше ми се.
Странно пресъздаден рай от струни и мизерия. Нямаше значение. Харесваше се всички ни.
И след секунда всичко свърши. Музиката спря, разотидохме се. Празните погледи наляво не помагаха особено.
Е, валеше си сняг, и си духаше вятър. Абе ще си гледам наляво.
Е, добре де, имаше повод…и последствие.


Не искам да разказвам за порното, и вибрирането, и тресенето. За следващия ден. Пропуснах може би всички успокоителни телефонни разговори. Не искам да разбирам, ти ли си, не си ли…

“Човешката душа е бездънна пропаст. Завива ми се като надникна в нея”.

Просто чао. До третия път.