!

четвъртък, 24 септември 2009 г.

Друг сезон в душата ми, нова есен в очите ми... сбогом.

Лятото си отиде...

Два метра ограничителна заповед.

понеделник, 24 август 2009 г.

Моля те, не оставай наблизо.

Два метра самота са ме заобичали.

Боже, не думай!

Моля те, аз отдавна вече не ругая.

двата метра самота дето ме оставиха сама.

Първо нямах думи.

После- глас.

Моля те, ти изобщо да виждаш нещо долу?!

Минало е.

Дълго вървях твоите два метра.

Гордост.

Моля те, не ме оставяй да реша погрешно.

Ти си достатъчно… голям, за да взимаш сам тези решения.

Какви ги говоря!

Моля те, виж само колко неловко се получи!

Ти и аз, дето все се смеехме,

един за друг и двама на всекиго,

сега сме тооолкова отегчени.

От вечния смях!

Моля те, аз съм просто момиче,

не ме гледай така!

Моля те, свали този дълъг поглед от мен.

Неудобно е.

Моля те, ти как си го представяше?!

На столче под теб?

Е, то беше ясно че някога ще се пада.

А от два метра боли.

И синее.

Моля, те… за да не ми липсваш аз няма да мисля за теб.

Няма да меря с рулетка всяка крачка, на всеки метър,

за да се наслаждавам на аромат от спомени.

Моля те, само по още едно!

Дълго!

И после не оставай наблизо.

Два метра ограничителна заповед.

Public enemies.

неделя, 5 юли 2009 г.

Монолози на вратата

събота, 27 юни 2009 г.

Врата съм. Обвиняват ме обаче, че съм определяла отношенията между мъжете и жените. Глупости. Та аз съм дървена. Може и желязна. Какво мога да определям толкова? Да, вярно, красива съм. Понякога .Понякога съм с хубава резба, а друг път гладка. В различни цветове. Често с табелка. Понякога с чукче. Вратите с чукче са винаги една класа над другите, защото има с какво да ги почукаш.

Да се върнем на обвиненията. Какво мога да определям аз все пак? Да, сетих се. Удобна преграда съм. Всеки може да се затвори или пък отвори от едната ми страна и като не вървят нещата, да каже – да, да, вратата е виновна. Знаете ли какво? Като не Ви харесвам, сменете си вратата. Има толкова врати на тоя свят. Както уточних при нас разнообразието е толкова голямо, колкото и сред людете.

Но си изберете друг модел врата. Не после да мрънкате, че пак вратата Ви е виновна. Изберете си не отварящо-затваряща се врата. Има и плъзгащи. Да знаете. А някой хора живеят и без врати. Може на завеса, ако се смущавате. Защото функцията на вратата е да пази от чужди погледи. Завесата същото ще свърши. А шумът от счупеното винаги се чува. Дори на затворена врата.

Само не си вземайте въртяща се врата. Те са много опасни. Не се знае какво ще Ви пусне въртящата се лотария. Но – както си прецените. Риск печели, риск губи. Само не ревете после, че вратата била виновна.

Е, ако искате, ползвайте си вратата за оправдание. То оправданията са като г*за, всеки си има. Някой по няколко. Най-лесното е да си измислиш оправдание, че нещо се е случило или пък не се е случило. Нещата се случват, когато искаш да се случат. Иначе не се случват. Ако искаш нещо, няма врата на тоя свят, която да те спре. Ако пък спреш пред първото препятствие, значи просто винаги ще останеш пред затворената врата.

А каквито и размисли да те гнетят от едната ми страна, затворената врата си остава годна единствено да се блъскаш в нея.

__|____|____|____|____|____|____|____
|___|____|____|Удряй|__|____|____|____
_|___|___|__ главата__|___|___|___|___
_|___|___|___|си тук|____|____|___|___
___|___|___|____|____|____|____|____

Вратите не се отварят с блъскане. Не ме чупете. Аз изглеждам здрава. Но всъщност не съм. Нося белезите от хиляди чукове. От драскане с нокти. От удари на съдбата. От предателства на другари. От ненадейни обрати. Но оставам просто врата. Този, който има душа и сърце, няма да ме види затворена никога. За него аз няма да бъда врата. За него ще съм преход. Към друго сърце и душа.

За отворените врати.

ПИСМО НА ЧАРЛИ ЧАПЛИН ДО ДЪЩЕРЯ МУ ЖЕРАЛДИН

Мое момиче,

Сега е нощ. Една коледна нощ. Всички невъоръжени войни в моята малка крепост заспаха. Не са будни нито брат ти, нито сестра ти. Дори майка ти вече спи. Едва не събудих заспалите птички, докато стигна до тази полусветла стая.

Толкова съм далеч от теб! Но нека ослепея, ако макар и за миг твоят портрет е изчезвал от очите ми. Той е тук - на масата, тук – до моето сърце. Но къде си ти? Там – в приказния Париж, танцуваш на величествената театрална сцена на Шан з`Елизе. Знам това, а сякаш в тихата нощ чувам стъпките ти, виждам очите ти да блестят като звезди в зимната тъмнина. Чух, че твоята роля в този празничен и светъл спектакъл е ролята на персийска красавица, пленена от хан Татар. Бъди красавица и танцувай. Бъди звезда и сияй. Но ако възторзите и благодарността на публиката те опиянят, ако ароматът на цветята, изпратени за теб, те замае, ти седни в един ъгъл, прочети писмото ми и се вслушай в гласа на своя баща.

Аз съм твоят баща, Жералдин!

Аз съм Чарли, Чарли Чаплин!

Знаеш ли колко нощи съм седял до твоето легло, за да ти разказвам приказки, когато ти беше малка – за Спящата красавица, за будния дракон в полето... А когато сънят идваше в старческите ми очи, аз му се надсмивах и казвах: „Върви си! Аз спя с мечтите на своята дъщеря!” Виждах тези мечти, Жералдин, виждах бъдещето ти, днешния ти ден! Виждах едно момиче да играе на сцената, една фея да танцува по небето. Чувах публиката да казва: „Виждате ли това момиче? То е дъщерята на стария шут. Помните ли как се казва – Чарли?”

Да! Аз съм Чарли! Аз съм старият шут!

Днес е твой ден. Танцувай! Аз танцувах в широк и окъсан панталон, а ти в копринена рокля на принцеса. Тези танци и шумът на аплодисментите ще те издигнат понякога в небесата.

Иди! Иди и там! Но се връщай на земята! И гледай живота на хората, живота на ония улични танцьорки в крайните квартали, които играят гладни и треперят от студ и беднотия. Аз бях като тях, Жералдин! В ония нощи, в ония приказни нощи, в които заспиваше с моите приказки, аз оставах буден. Гледах твоето лице, усещах ударите на сърцето ти и се питах: „Чарли! Нима това котенце ще те познае някога?” Ти не ме познаваш, Жералдин... Колкото и приказки да съм ти разказвал в ония далечни нощи, своята приказка аз никога не съм ти разказвал... А тя също е интересна... Приказка за един гладен шут, който танцуваше и пееше в бедните квартали на Лондон, а после ... събираше милостиня...Това е моята приказка!

Аз съм вкусил глада, зная какво значи да бъдеш без покрив! Нещо повече, аз съм изпитал унизителната болка на скитника шут, в чиито гърди бушува цял океан от гордост, а трябваше подхвърляните монети да го пресушават. Но въпреки всичко аз съм жив, а за живите обикновено малко се говори.

По-добре да говорим за теб!

След твоето име , Жералдин, е моето – Чаплин. С него повече от четиридесет години съм разсмивал хората на земята. Но аз съм плакал повече, отколкото те са се смели, Жералдин! В света, в който ти живееш, не съществуват само танци и музика!

В полунощ, когато излизаш от големия салон ти забрави богатите почитатели, но не забравяй да попиташ шофьора на таксито, който те отвежда у дома, за неговата жена... И ако е бремемнна, ако няма пари да купи дрешка на детето, ти сложи пари в ръката му. Казал съм в банката да изплащат тези твои разходи. Но за другите – ти трябва да изпращаш точната сметка! От време на време с метрото или с автобус разглеждай града, разхождай се.Гледай хората! И най-малкото по един път на ден казвай: „И аз съм една от тях!” Да! Ти си една от тях, моето момиче. Нещо повече! Изкуството, преди да даде на човека крила, за да излети във висините, обикновено му счупва краката. И когато дойде момент, в който ти почувстваш себе си над публиката, веднага напусни сцената! Иди с първото такси в околностите на Париж. Аз много добре ги познавам!... Там ще видиш много танцьорки като теб – даже по-красиви от теб, и по-горди от теб. От ослепителния блясък на прожекторите на твоя театър няма и следа! За тях прожектор е луната. Погледни, добре погледни! Не танцуват ли по-добре от теб? Признай си, моето момиче! Винаги има някой, който танцува по-добре! И знай – в семейството на Чарли никой не е бил толкова груб, за да може да ругае един файтонджия или да подиграе просяка, седнал край Сена...

Аз ще умра, но ти ще живееш... Искам ти никога да не живееш в бедност! Заедно с това писмо ти изпращам и един бял чек. Колкото искаш пиши на него. Но когато харчиш два франка, не забравяй да си кажеш, че третата монета не е твоя. Тя трябва да принадлежи на непознатия мъж, който се нуждае от един франк. А него ти лесно можеш да намериш. Поискаш ли да видиш тези непознати бедняци, ти можеш навсякъде да ги откриеш. Ако говоря с теб за пари, правя това, защото познавам измамната сила на тези дяволи... Знаеш ли, дълго време съм прекарал в цирка. И винаги съм се безпокоял за въжеиграчите. Но трябва да ти кажа една истина, мое момиче – хората падат по-лесно от твърдата земя, отколкото играчите от нестабилното въже. Може би някоя вечер блясъкът на най-скъпия диамант ще те измами. В същата тази вечер този диамант ще бъде твоето нестабилно въже и падането ти е сигурно. Може би един ден красивото лице на някой принц ще те измами. В същия ден ти ще бъдеш неопитен въжеиграч, а неопитните въжеиграчи винаги падат... Не продавай сърцето си за злато и накити. Защото най-големият диамант е Слънцето. За щастие той блести на лицето на всеки човек!

И когато някой ден се влюбиш в някой мъж, ти бъди цялата с него. На майка ти съм казал да ти пише за това. Тя по-добре познава любовта от мен, на нея по й приляга да ти говори за това...

Твоята работа е много трудна. Аз знам това. Тялото ти е покрито само с парче коприна. Заради изкуството може и гол да се появиш на сцената, но да се върнеш от там по-облечен и по-чист...

Но нищо друго и никой друг на този свят не заслужава да вижда даже и ноктите на краката на едно момиче. Голотата е болест на нашето време.

Аз съм стар и може би думите ми звучат смешно. Но според мен, твоето голо тяло трябва да принадлежи на този, който обича голата ти душа. Не е страшно, ако твоето убеждение за това е от преди десет години, от времето, което си отива. Не бой се – тези десет години няма да те състарят. Но както и да е, искам ти да бъдеш последният човек, който става поданик на острова на голите!...

Знам, че синове и бащи винаги са бивали във вечен двубой. С мене, с моите мисли воювай, мое момиче. Аз не обичам покорните деца. И преди да капнат сълзите от очите ми върху това писмо, искам да вярвам – тази вечер е Коледа, вечер на чудеса. Искам да стане чудо – ти наистина да си разбрала всичко, което искам да ти кажа.

Чарли е вече остарял, Жералдин! Рано или късно, вместо с бяла коприна за сцената, ти ще трябва да се облечеш в черно, за да дойдеш на моя гроб. Сега не искам да те безпокоя. Само от време на време се поглеждай в огледалото, там ще ме видиш. Кръвта ми тече в твоите вени. Искам даже тогава, когато в моите вени кръвта пресъхне, да не забравяш баща си – Чарли. Аз не бях ангел, но доколкото можах, се стремях да бъда човек. Опитай и ти.

Целувам те: Чарли

anna

четвъртък, 12 март 2009 г.

Talk about the weather
Will you miss me ever?
Lately I'm obsessed
And I need the rest
I hope that you're impressed
But she's so pretty, I'm jealous
And she's lost like Alice
In a painted past
In a looking glass
I see me looking back

I'll take another Drink Me, baby
Slowly, I'll disappear
And wear my life like a barbed wire necklace
So let's play truth or dare

Все след спомените тичам,Боже,още те обичам...

четвъртък, 5 март 2009 г.

Старата любов е като път, изгубен път
и няма връщане.
Старата любов е като миг, пропуснат миг
и няма връщане.
Старата любов е като дъжд, пороен дъжд
и няма връщане.
Счупен ключ, замлъкнал телефон
и няма връщане.
Старата любов е като сън, несбъднат сън
и няма връщане.
Старата любов е като влак, изпуснат влак
и няма връщане.
Старата любов е като смърт, внезапна смърт
и няма връщане.
Дълга нощ, затръшната врата
и няма връщане.

Close my eyes forever

Baby
I get so scared inside, and I don't really understand
Is it love that's on my mind, or is it fantasy?
Heaven
Is in the palm of my hand, and it's waiting here for you
What am I supposed to do with a childhood tragedy?

If I close my eyes forever
Will it all remain unchanged?
If I close my eyes forever
Will it all remain the same?

Sometimes
It's hard to hold on
So hard to hold on to my dreams
It isn't always what it seems
When you're face to face with me

You're like a dagger
And stick me in the heart
And taste the blood from my blade
And when we sleep, would you shelter me
In your warm and darkened grave?

If I close my eyes forever
Will it all remain unchanged?
If I close my eyes forever
Will it all remain the same?

Will you ever take me?
No, I just can't take the pain
But would you ever trust me?
No, I'll never feel the same, Oh

I know I've been so hard on you
I know I've told you lies
If I could have just one more wish
I'd wipe the cobwebs from my eyes

If I close my eyes forever
Will it all remain unchanged?
If I close my eyes forever
Will it all remain the same?

Close your eyes
Close your eyes
You gotta close your eyes for me

Някой казвал ли ти е колко много те обичам, колко много те обичам …

вторник, 24 февруари 2009 г.

Не го обичам, и не го харесвам, и не ми е дори симпатичен, и не мисля за него, и не се нуждая от нищо, и не плача скришом, и не моля да се върне, защото не го обичам, и дори не го искам за себе си, не го вълнувам, и той не ме вълнува, не се разтрепервам при погледа му, не го гледам скришом, дори не го гледам вече, не го слушам, не ми говори, аз също, не умирам без него, не страдам вече, не заспивам със болка, не се будя през нощта и не искам той да е до мен, не вярвам на думите, на чувствата, не танцувам вече с него, не го докосвам, не се обръщам, не тичам към него, не шепна името му насън, не прескачам света си за него, не му прощавам, и не си мечтая да сме заедно, и не го сънувам дори, не затварям очи пред него, и не се изчервявам като преди, не потъвам в очите му, и не чувам гласа му, не желая да сме заедно, не понасям как ми напомня за мен чрез себе си, не искам да ме приспива вече, не се съжалявам, и него не…но не забравям, че ме кара да го искам, да го харесвам, да го гледам, да слушам, да треперя, да танцувам, да заспивам, да се смея, да гадая- мой ли е, не е ли, иска ли, не иска ли, чака ли или не, с друга ли е, там ли е изобщо, да го пазя за мен, за сърцето си, от целувките, от себе си, от желанията ми, от друго…
излъгах.

-‘๑’-

понеделник, 23 февруари 2009 г.

Somebody told you how much I love You...?
How much I love you, how much I love you
I guess you see that I should be,
the one you need feel the electricity
'cause your so right dancing tonight
You blow my mind you`ve got to be
My Sexy Thing....

Клептуза.



[9:57:11 PM] rescho0o каза:
ее нот екзакли смис мисля че е смешен на външен вид
някак си.. на мен ми е смешен
на теб ти харесва задника му
а и казваш че е пич
и тва ме навява на мисълта
че наистина е пич а
и свири на китара .. моя приоритет..
ООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООО

ООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООО

ООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООО

ООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООО

ООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООО









да казвам ли колко съм отчаяна?!

.седем.

неделя, 22 февруари 2009 г.

Дълго гледаше към облаците. И някак си все искаше да се върне напред... за да може да си спомни за всичките мечти, избягали вече отдавна от техния свят.
Преди време, знаеше, имаше нещо по-топло от лятното слънце... а любовта им беше неугасваща.
Дълго си спомняше... трудно, но някак си...

... през прозореца се чу вик: "Хайде де, колко още ще те чакам?!"
"преброй до седем и отвори очи!" - отвърна му.

и брои...
Сякаш мина цяла вечност, за да стигне до седем. Не можеше да чака. Покатери се по балкона, прескочи няколко саксии, сякаш всичко беше само за тях, а любовта им бе огряна от хилядите лунни лъчи. После се озова точно там и просто се изгуби в дълбоките й кафяви очи. А тя само го гледаше, в очите, същите тия - шоколадовите, го чакаше толкова много топлина... и в тях се оглеждаха милионите звезди на тази топла нощ.

"Ник?!" - попита го. - "Какво, нима е толкова лошо?!"

Не беше. Беше красива. Протегна ръка и дълго още я гледаше. Тръгнаха, и дълго вървяха...

"Не ме оставяй за утре!" - каза му... и се засмя.

"Какво?!"

Огледа се. Слънцето отдавна беше потънало в памуковото си легло. В ръката си държеше писмо... със сбогом за края.
Минаха няколко мига, докато се върне обратно в своето време... сякаш бяха седем. Стисна силно писмото... на шега и наистина.

"Не ме оставяй за утре!" беше му казала някога. А той не повярва колко много я обичаше. Изправи глава. Тръгна си.

На другата сутрин кошчето за боклук прочете най-тъжното писмо в своята опитна любовна история.
"... и аз ще си спомням. И ти. Но времeто просто не спира. Вече. И когато гледам облаците, ще си спомням. И ти си спомняй... и бягай тогава. Бягай, обичам те! Обичай ме и ти. Но само днес... не и утре."

Прочете го седем пъти и въздъхна. После протегна ръка към небето, а каменното му сърце се сви от болка.

Точно като вчера.

не ми пука

Втората

Сравнявам:
Винаги се сравнява с първото. Неизбежно е. “Първото беше”, “Помниш ли първият път...?”, “Първата беше по...” . Все за тоя първи път става въпрос. И отговор. А като са само два пъти е сложно. Защото първото си беше единствено. Не трябваше да има и други пъти. Втория беше различен. И същия. Заради хората ли, заради музиката, заради същата бира, заради града… но ми хареса. И на нея й хареса, и на него също. Не беше като първото, но си имаше чара.




Разказвам:
Не исках да заминавам! Ами не ми се ходеше. Едно, че хората, които исках да са там се уплашиха от ураганния вятър, преобърнатия автобус и смъртта, и не дойдоха с мен. Освен това какво, какво по дяволите щях да правя там?! Но бях - заради най - добра приятелка.
И защото не исках да се разочаровам. И спечелих.
Е, валя си сняг и си духаше вятър. Преди си мислех, че ще умра. От обърнат автобус или от скука, но някаква китара ме накара да се усмихна. И тази усмивка ми беше достатъчна за да повярвам. Оптимистичните гласове в главата ми повтаряха колко ще ми е хубаво.

Невъзможно дългият път! Сякаш никога нямаше да се стигне. Добре, че имаше храна. Две огромни торби пълни с вредности и единствената надежда за оцеляване. А то, стигане, гледаш розов хотел! И не само това, ами и на петия етаж. Е, миналият път беше на втория, а стълбите към него десет! Някакъв асансьор с подменени копчета, които не прикриваха античността му. Ами, толкова му трябваше – той за шест човека, те седем и айдее, заседна! И после не работеше. Нищо, това беше едва началото.
Исках да вървя, да правя нещо, да не стоя в стаята със смешните тапети. Да съм навън. В коридора беше пълно с огледала. Навсякъде!!! Все едно бяха там, за да ми напомнят колко съм нещастна. (защото бяхме четирима, нещастно число). Знаех как ще свърши това мое нещастно пребиваване в тоя така нещастен и запуснат хотел, с тея така нещастно оптимистични хора.
А съседите, в едната стая луди чалгомани, в другата… ами такива дето се разхождат по гащи из коридорите. Как ми липсваше първият път!

След час някакво супер странното езеро. Седиш си, гледаш го и се чудиш как може да е зима! То, толкова кристално чисто. И спокойно. Щрак! Светкавица, щрак! Снимки. Групови снимки. Общи снимки. Снимки по трима, по двама, по много. По един, хванат в крачка.
Отидохме си. Оставихме езерото да си самотничи. Какво пък, и аз можех!
Ооо, да полудеем тази нощ!”
Минахме покрай някаква улица. О, колко позната беше… чакай! Беше същата, същата от миналата година, същата от… първият път. И изведнъж вече не беше безименна – “Съединение”. И градинката, и спомените…


Като излязох от банята, хрупането на чипс беше заразително. Как да не ти се прииска да се натъпчеш и ти с вредна храна!
Чукане. (искаше ми се да кажа, че това чукане чаках)
Отключване, пуфтене… засмиване. Те просто ми правеха “серенада”. Трима, и тримата не ги познавах, и тримата бяха върховно весели… и това беше същата китара. Китарата дето ме усмихваше! Същата китара, най – хубавото нещо на проклетата екскурзия.

“Направи за мене нещо откачено, нещо диво, нетипично…”

Реших да ида на гости. През три стаи. Знаех, че отивам там заради китарата… или заради нещо друго… НЕ, не – заради китарата!
Е как може да я държи на обратно!
Чух го за първи път как свири. Не се и съмнявах, че е хубаво.
Наближаваше късното. Времето за тръгване. За някъде.

След половинчасово търсене на безопасна игла всичко беше окей. Потеглихме. Кой в еуфория, кой в пред-депресионно настроение.
”Води ме някъде тръгваме, все едно къде…”

“Е, това ли беше?”
Дискотека, сепарета, тукашенци. Много мили, защото ни отстъпиха масата си. Или просто решиха, че е прекалено не безопасно да останат.

“Два малки бейлиса и една минерална вода!”
И ни стана забавно.

Масата бе претъпкана от бири, ликьори, празни чаши. Двата пепелника не оставяха място за много лакти. Естествено, че имаше чалга. Не ни пречеше. Напротив.
”Поне за малко да сме различни…”

Преди да се усетя бях до господина… по химия… танцувахме. Кючек ли беше , какво беше, не помня. Но определено беше забавно. Дори повече от това. После на масата нямаше никой. А около мен всички бях познати. Танцувахме, смеехме се, не вярвахме. АЗ, не вярвах как можеше преди да съм така неприветлива.
Колко много нови хора! И същите, дето ги виждаш всеки ден.
Залози за цигари, алкохол и да станеш на следващия кючек. И пак снимки – компрометиращи, лични, неприлични.
Нямаше как, на тази песен щеше да се танцува! И на следващата, и после пак… не ми пукаше, че е чалга. И нещо се върна, като дежа ву.
Металист или не,пънкар или хипи-това вече нямаше значение-въртяха се бесни кючеци,по столовете,по масите,на бара и под него.Без задръжки и ограничения!
Дори не се запознавахме. Само си танцувахме заедно, смеехме се и ни беше весело. Нищо, че моят втори път изглеждаше провален, нищо, че преди исках да ме отвее някъде вятъра.
И пак със същите, с непознатите се деляха водите, бирите, цигарите. Всичко толкова вредно и толкова хубаво.



.обърнах се.потърсих очите.това ли беше.това ли беше.той.?.смеехме се заедно.обърнах се и потърсих очите.неговите.намерих ги.до мен.на дансинга.танцувахме.безкрайно близо един друг.а не се познавахме.не официално.не нарочно.исках да му кажа нещо.каквото и да е.погледнах го.и той мен.усмивка.неловко.обърнах се.нелогични бяхме.
”Не искам вече да сме прилични…”

Всички ни разбраха. Ди джеят, хората по улицата, шофьорите.
“Малкото пони, вятъра гони… ”

Чуваше се тарамбука. На долната тераса. Приличаше ми на изтъркан спомен. “Всички в една стая”. Мотото на всичките в едната стая. И в съседната. След време на нищо правене започна да се опразва.
На пода, мокетен, полят с бира, вино и какво ли още не - там пък ще седя! Позната мелодия, после непозната, след нея съвсем различна. Нежна, лека музика. И аз исках така. Скоро, може би, можеше и да се науча.
Хипнотизираща, не можех да откъсна очи от нея. И него. Искаше ми се да заспя, там на пода, или на леглото до него, все едно. Спеше ми се.
Странно пресъздаден рай от струни и мизерия. Нямаше значение. Харесваше се всички ни.
И след секунда всичко свърши. Музиката спря, разотидохме се. Празните погледи наляво не помагаха особено.
Е, валеше си сняг, и си духаше вятър. Абе ще си гледам наляво.
Е, добре де, имаше повод…и последствие.


Не искам да разказвам за порното, и вибрирането, и тресенето. За следващия ден. Пропуснах може би всички успокоителни телефонни разговори. Не искам да разбирам, ти ли си, не си ли…

“Човешката душа е бездънна пропаст. Завива ми се като надникна в нея”.



Просто чао. До третия път.

Ч - като моята Чайка.

четвъртък, 12 февруари 2009 г.

Върви и да се свършва. Като преди сякаш сто години. Скачай. Викай. Умирай. От щастие или от болка. Утре пак си сама. На 14-ти. И тогава, преди един месец - пак.
Върви и да си тръгва. Последни минути. Една въздишка. Не искай да се връщам.
Върви и да се свършва.
Тогава ще скачам. За шестнадесет. За живота ми. За остатъка му.
Знаеш, че може и да е последно. Дори да е обезопасено. Поеми си дъх. Не бързай. Обърни се. Помахай. Припомни си всичко. Отначало. До после.
Докато спомените си текат, погледни надолу. Не! Не се страхувай. Трае само две минути.
А живота?
Той е три. Само малко повече. Но няма да свърши днес. Остават още 35 секунди. Има време.
Време? Ами... ако е свършено?
Не е! Не е!
И, ти, как ... разбра?
Почувствах. Без въже. Без сигурност. Ти ще можеш. Трябва.
А ще ме събудиш ли... ако... ?
Няма да заспиш. Та, едва сега започва. Не ти се спи. Ето, идва и си отива. Всичко идва и си отива. Помниш ли, като преди време...
Не помня.
Знам. За тебе то е бъдеще.
Не се замислям.
Е, недей. Виж, зазорява се.
Не харесвам тази дума.
Нима?! А коя повече обичаш? Здрач?
Не обичам... Ч.
Но харесваш здраЧа. И зазоряването. И запоЧването. И оЧакването. И скаЧането. И Чувството. И Човека. И Чара му харесваш.
Какво говориш?! Не е той!
Чурулик. Чу ли - Ч. Като Чао.
Като сбогом.
И като Чисто.
Сега ли? Сега ли да... тръгвам?
Когато си готова. СкаЧай, когато преброиш до любимото си Число.


Пред спомените нямаше нищо. И зад мислите беше празно. Прескочи света. Прескочи иронията. Прескочи човека. И чувството. И скочи...

Едно Ч, а пред него оби.

събота, 7 февруари 2009 г.

Will you stay awake for me, I don't wanna miss anything. I don't wanna miss anything. I will share the air I breathe, I'll give you my heart on a string. I don't wanna miss anything . . .

Sing to me. To sleep

сряда, 4 февруари 2009 г.

MY TIME

вторник, 3 февруари 2009 г.

събота, 24 януари 2009 г.

I love the way she fills her clothes.
She looks just like them girls in vogue.
I love the way she plays it cool.
I think that she is beautiful.

She's so lovely
She's so lovely
She's so lovely
She's so lovely

She's Pretty, a fitty
She's got a boyfriend though and thats a pitty.
She's flirty so flirty
And that kind of girl thats really dirty.

I don't know
I don't know
I don't know
How we'll make it through this.
I don't know
I don't know
I don't know

I love the way she bites her lip
I love the way she shakes them hips.
I love the way she makes me drool.
I think that she is beautiful.

но обърна се света...

четвъртък, 22 януари 2009 г.

През тъжните ти очи, виждам света си. И знам че се върти. Надявам се скоро да се върнеш. Там, при мечтите на моята загубена невинност. Далече по брега, да простираш мелодия без ритъм и текст.
През тъжните му очи виждаше света си. Красив и самотен. Защото снимките вече не утешаваха, а само навяваха полъха на самота. Защото вече не бяха останали момчета за обичане. И филми за гледане. И кърпички за бърсане.
През тъжните си очи те виждах такъв. Истински и виртуален. Толкова свикнала с постоянството да те обичам от монитор. И спрях да те чувствам. Защото вече има друг. По- идеален.
За последен път включвам и спирам на пауза. Да си припомня как се обича наистина.
ANGUS, THONGS AND PERFECT SNOOGING
robbie.aaron.robbie^^
Погледна във джоба си. Извади първо хартийка, после някакво копче, след него омачкана снимка. Добре си спомняше тези малоценно- скъпоценни предмети.
Хартийката беше билет. За стара постановка в руинното кино.
Копчето беше подарък. Намерено навярно на улицата със знак за любов.
Снимката беше на плажа. По залез. По мечтано. По остаряло.
Навярно не беше прочел никъде за живота. Понеже беше зает да гледа. Вечно гледаше. Наляво и надясно. Но никога напред.
Пъхна всичко обратно. И забрави.

Погледна във джоба. Извади първо копчето. Загледа го. Зачуди се. Копче?!
После намери снимката. От нея лъхаше младост. И странна красота. От морето струеше щастие.
Ах, колко омачкана беше!
Порови се още. Намери билет. Стисна очи. Пожела си един ден и той да погледа.
Същия театър. В същото лято. И на плажа да намери копче. За да бъде обичан. И той.
После остави палтото в загубени вещи. Вечерта още един скитник го облече.
На ново.

Отдавна се свърши

През отчаяни филмови ленти
се взирам в очите ти.
През светове далече отвъд,
те чакам в мечтите си
В осмислен контекст
на старата драма,
се връщам във мислите.
В безсмислени текстове
с думи размазани,
си драскам “обичам те”.
От разпилените листи,
докосвам със чувства
сърцето ти.
Отдавна се свърши,
беше далече
и там си остана.

През старите фотоси
в счупена рамка,
търся спомени
да продам на търг
за ненужни никому вещи.
Зад старите плочи
намирам си малко,
потънали в прах,
но още във рамка.
През прозрачните петолиния
са скрити желания.
Трудно забравени,
комични списания.
В една мелодрама
в дълбока измама,
една мисъл пропускам
в тишина премълчана…

(карикатури на нашите детски мечти)

сряда, 21 януари 2009 г.

Welcome to my little corner of the world.

a stop.a look.a dream.a kiss

събота, 17 януари 2009 г.


never get too far inlove


FF5


определено не

Кой ще каже, че всичко съм аз?Аз.
Не вярвам на старите приказки. Да бъдеш уверен,спокоен и вечно позитивен. Искам си моите тъжни моменти, да мрънкам за бездънните локви, за мокрите ми ботуши, за изгубената любов. Не искам да имам всичко, искам само малко – да дишам без всичките шумни забележки. Отказвам да слушам, че нищо не разбирам от сложния ти живот. Кой ще ми каже да спра да се радвам на моето слънце. На дъжда по лицето ми. И на белия сняг. Кой би могъл да ме откаже от лудия смях. Не искам да заспивам когато всичко се върти. Не ми се спи. Не, не, не, не ми се спи. Кой ще каже да спра да обичам цветовете, защото са тесни за вашите сиви представи?! Кой ще ме спре да пресичам от другата страна на стария път, на отъпкани вече стари грешки? Аз пак ще си падам по човека на другия край на света. Защото всичко е за мен. А, вие скъпи, затворете очите си и помечтайте за старите детски звезди.
Не вярвам на счупени огледала, на иглите по пода и на безмълвните снимки. Няма да спирам да искам. Да търся.

Кой ще каже че не мога да правя чай във студена вода?!Кой ще ме спре да пия мляко, вместо ракия?!
И да се страхувам? От празните приказки на кухи гумени човечета?!
Кой ще каже да спра да мечтая?! Ще мечтая, докато още всички желания са ми позволени. Ще искам да гледам през розовите очила, защото не вярвам на дългите дискусии за моето щастие.
Да. Това съм аз. В бодлив, но розов храст.

неделя, 11 януари 2009 г.

who said i can't wear my converse with my dress
well baby that's just me
who said i can't be single
have to go out and mingle?!
oh baby that's just meee...lalala land machine

downtown lover.chip


Tell me baby what's your story
Where you come from
And where you wanna go this time.
Tell me lover are you lonely
The thing we need is
Never all that hard to find
Tell me baby 'bout your story...

i dont even miss her


химия

Hem e cvetno,
hem ReLEfnO,
da ti vliza e chydesno!
Mr Focker

сряда, 7 януари 2009 г.

You gotta help me out
It's all a blur last night
We need a taxi 'cause you're hung-over and I'm broke
I lost my fake I'd but you lost the motel key
Spare me your freakin' dirty looks
Now don't play me
You want to cash out and get the hell out of town

Don't be a baby
Remember what you told me
Shut up and put your money where your mouth is
That's what you get for waking up in Vegas
Get up and shake the glitter off your clothes, now
That's what you get for waking up in Vegas

Why are these lights so bright
Oh, did we get hitched last night,
dressed up like Elvis,
And why, why am I wearing your class ring?
Don't call your mother
'Cause now we're partners in crime

don't blame me.i'm fucking.my party


love capsule


ЧНГ

петък, 2 януари 2009 г.

Браво на нас,мило мое!Истински машини с купон 12 часа (и повече).

Ай да ни е честита новата година! Че то какво друго остана да си кажем от старата?! Не е ли всичко вече казано и показано. Хубаво ни беше,хубаво и ще си ни е,нали?
Имаме си ядйене,пийене и музика.И приятели си имаме,и купоните,и усмивките,и смеха имаме още,и новостите във всеки ден.И си имаме мечти /дано ,слънце мое, си останат безплатни/,и малко тъга за компенсация /че все с нещо трябва да плащаме пътуването във времето/.
Знаеш само,че е хубаво като можеш да имаш ,и наполовина поне, всичко това и в следващата-нова година.
И какво да си желаем,един на друг и сами на себе си? Ще се сбъднат ли новогодишните мечти? Ще можем ли да си желаем и догодина по същото време? Дано,дано.
Че са ни хубави пожеланията,те същите ще са и догодина,ама нищо.Ние нека да се радваме.
А са и специални.Не като за рожден ден или Коледа,не,не.Някак други са.По-от сърце,и по-от душа.По-нежни и по-топли,абе като за нова година,типични и не чак толкова.
Да ни е честита новата година!Тя вече ще си е нашата.Точно като миналата,и по-миналата,и тая преди нея.Защото сме си ние,дори малко променени,пак сме същите отвътре,надълбоко.
Нека през тая (коя беше,леле биричка!) 2009,пак си останем такива-клошарчета с детски сърца и чисти копнежи,че ако не сме ние кой ще трови Земята с напоените с боички детски пламъчета в очите?! Нека още да викаме шумно,и да припадаме при вида на по-хубави комерсиални момченца (: (защото Весела коледа,кога ако не и през тая година?!:).
Ще се плискаме още 365 дни с цветните пръски на много дъги,тъги и слънчице по между другото.
Теоритично,хипотетично,смехотворично, но никога както очакваме да стават нещата.Като вчера,и като на 31.12.08.


И се ля шампанското-навсякъде (и тука е спец поздрав за МС,за Гео Милев,за Надежда,за незнайния връх в Рибарица,за Дупница,за Швейцария,за Узбекистан,и за ЕнУай,и всички знайни и незнайни крайща на света,защото се обичаме!)

"хората скачат,тавана кънти,крушака се счупи,а на терасата-аз и ти...гледаш пообъркан,леко пияни,с щастливи очичики и силно засмяни...аз те обичам-ти ме обичаш,но ни е малко срам,че отдавна не виждаме колко ме обичаш и колко те обичам...един продънен диван.."

Честита Нова Двехиляди и девета Година!
[обичам ви като нови пластмасови чашки: З.Д.В.О.И.Н.Л.Б.М.В.И.Д.Д.Я. и всички от тук до другия край на годината.]