“Даваш накъсо,даваш накъсоооо!”-се провикна от ъгъла кабела.
А часовника (виж ти) с електрически механизъм отвърна : “не давам накъсо,стрелките ми само по-бързо се вече въртят..тиктакам и времето свършва…не давам накъсо,а назад…”
И как ще я караш – запита го … - ще намериш ли някъде същото време…отново?!
как да намеря(?!),ти можеш ли да се върнеш назад..

а той я обичаше – пропука се малка изкричка…
въздъхна часовника – ще почакаме…

а розите даде ли,или пак се скри зад подноса?

Даде ги,даде ги…ала пак се скри зад подноса.А после ядоха жълти банани…и бадеми с дъх на лилаво,и слушаха някаква музика…рок май че беше…и пак брояха звездите…на гласно.

Ръка за ръка…мечтите й отиваха,на светлосините потайни очи.А той слънчогледено жълт,пращаше й глухарчета по оная мелодия,дето ти все проскърцваш насън…и тяхната любов беше по топла и от юнска усмивка

А той какво й каза още?

Как какво?!-обеща й шоколадени усмивки…и много много цветове…и й каза че ще тича с нея и през много други светове…а щом слънцето забрави да грее,той пак ще е близо до нея…в светлина…и така цяла нощ…

и после?!

После ли…хайде ретърнвай се вече…а аз ще сънувам “неразделни”…